С дъх на история
Нашият конкурс " Обичам този град! " приключи, само че ние ще продължим да публикуваме огромна част от получените текстове. Виктория Драгиева живее в София, само че е родена в Рупци – малко селце, ситуирано в Предбалкана. А разказът й е отдаден на Велико Търново.
Светлината на новия ден прониква през прозорците на хотелска стая – утрото е мрачно, намусено, дъждовно. Пристъпвайки към терасата, слушам звука от минаващия някъде в подножието на постройката трен. Отварям необятно вратата – свежият въздух нахлува в дробовете ми и малко ме замайва. Дишам със затворени очи – любувам се на чувството да съм тук, на това място. Отварям очи и поглеждам към близкия рид и крепостта на него – ниски, транспарантни облаци се гонят по калдъръмените пътеки, пробягват по крепостните зидове, обгръщат цялата местност в загадъчност и тя като че ли оживява пред очите ми.
Връщам се обратно във времето, напомням си всичко, което знам за това толкоз скъпо за българската история място. И като че ли слушам виковете от въстанието на Асен и Петър, като че ли виждам гордото чело на Калоян, като че ли слушам стенанията и виждам отблясъците от кладите на Борил, въобразявам си Иван Асен II, облечен в семпло (почти монашеско) облекло. Замислям се за дамите до тези мъже: за Елена, за подлата Анна Куманката, за гордата щерка на Калоян – Мария Българска – императрица на Латинската империя, за всеотдайната Анна-Мария Унгарска, която приема българския народ като собствен и умира в епидемията от чума, пробвайки се да окаже помощ и поддръжка на всички потърпевши, за красивата и користна византийка Ирина Комнина. Това потапяне във времето ме освежава, зарежда ме с нови сили, нова религия в утрото на българския народ. Чувствам се преродена и обнадеждена.
Съхранявайки това възприятие, се спускам по стръмните градски улички – отбиваме се до църквата на Свети Четиридесет мъченици, с цел да склоним глави пред мощите на великите ни предшественици, които почиват там. После се насочваме към Самоводската чаршия, където се любуваме на мощно и ароматно кафе на пясък. За обяд имаме резервация в едно от емблематичните места за хранене – не се свеним да се отдадем на препоръчаните ни кулинарни изкушения.
Обичам ли този град – не знам, само че цялата му магия, пълзяща по скатовете, стелеща се сред къщите, накацали по тях, ме подмамва да се връщам там още веднъж и още веднъж.
Автор: Виктория Драгиева
Светлината на новия ден прониква през прозорците на хотелска стая – утрото е мрачно, намусено, дъждовно. Пристъпвайки към терасата, слушам звука от минаващия някъде в подножието на постройката трен. Отварям необятно вратата – свежият въздух нахлува в дробовете ми и малко ме замайва. Дишам със затворени очи – любувам се на чувството да съм тук, на това място. Отварям очи и поглеждам към близкия рид и крепостта на него – ниски, транспарантни облаци се гонят по калдъръмените пътеки, пробягват по крепостните зидове, обгръщат цялата местност в загадъчност и тя като че ли оживява пред очите ми.
Връщам се обратно във времето, напомням си всичко, което знам за това толкоз скъпо за българската история място. И като че ли слушам виковете от въстанието на Асен и Петър, като че ли виждам гордото чело на Калоян, като че ли слушам стенанията и виждам отблясъците от кладите на Борил, въобразявам си Иван Асен II, облечен в семпло (почти монашеско) облекло. Замислям се за дамите до тези мъже: за Елена, за подлата Анна Куманката, за гордата щерка на Калоян – Мария Българска – императрица на Латинската империя, за всеотдайната Анна-Мария Унгарска, която приема българския народ като собствен и умира в епидемията от чума, пробвайки се да окаже помощ и поддръжка на всички потърпевши, за красивата и користна византийка Ирина Комнина. Това потапяне във времето ме освежава, зарежда ме с нови сили, нова религия в утрото на българския народ. Чувствам се преродена и обнадеждена.
Съхранявайки това възприятие, се спускам по стръмните градски улички – отбиваме се до църквата на Свети Четиридесет мъченици, с цел да склоним глави пред мощите на великите ни предшественици, които почиват там. После се насочваме към Самоводската чаршия, където се любуваме на мощно и ароматно кафе на пясък. За обяд имаме резервация в едно от емблематичните места за хранене – не се свеним да се отдадем на препоръчаните ни кулинарни изкушения.
Обичам ли този град – не знам, само че цялата му магия, пълзяща по скатовете, стелеща се сред къщите, накацали по тях, ме подмамва да се връщам там още веднъж и още веднъж.
Автор: Виктория Драгиева
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ